В предишната статия разгледахме природата на тревожността и причините за нейното възникване, а тук ще се спрем на начините, по които понякога несъзнателно я поддържаме чрез опитите си да я контролираме.
Когато изпитваме тревожност, естествената ни реакция е да се опитаме да я намалим. Търсим причините за притеснението си, обмисляме възможните решения, опитваме се да предвидим какво би могло да се обърка и как да го предотвратим, да контролираме всеки елемент от живота си. Понякога се нуждаем от уверението на близък човек, друг път избягваме определена ситуация или се стараем да не мислим за нещо, което ни плаши. Всички тези действия имат една обща цел да възстановят усещането ни за спокойствие и сигурност.
В много случаи подобни стратегии са полезни. Способността да предвиждаме опасности, да планираме и да предприемаме предпазни мерки е важна част от адаптацията ни към света. Понякога обаче, въпреки усилията ни, тревожността не намалява, а постепенно започва да заема все по-голямо място в ежедневието ни. Колкото повече се опитваме да предвидим всички възможни последствия, толкова повече нови съмнения възникват. Колкото по-старателно избягваме ситуациите, които ни плашат, толкова по-трудно става да се изправим пред тях. А когато успеем временно да се успокоим, облекчението често се оказва краткотрайно.
Така можем неусетно да попаднем в един психологически парадокс: начините, по които се опитваме да се предпазим от тревожността, понякога се превръщат в част от причините тя да продължава. За да разберем как се случва това, е необходимо да обърнем внимание не само на тревожните мисли и чувства, но и на начина, по който реагираме на тях.
Как опитите да се предпазим могат да поддържат тревожността?
Представете си човек, който се притеснява, че може да се изложи по време на важна работна среща. Още няколко дни по-рано той започва да обмисля всичко, което би могло да се обърка, подготвя внимателно думите си и многократно си представя възможните реакции на останалите. Когато срещата настъпи, решава да говори възможно най-малко, за да избегне риска да допусне грешка или да бъде критикуван.
Срещата преминава спокойно, но вместо да придобие повече увереност, човекът може да си обясни успешния изход с мисълта, че всичко е минало добре единствено защото се е подготвил толкова старателно и е внимавал какво казва. Така първоначалният страх остава непроменен, а при следващата подобна ситуация отново се появява необходимостта да предвиди всяка подробност и да се предпази от възможна грешка.
Този пример илюстрира един от механизмите, чрез които тревожността може да се поддържа. Когато разчитаме на определени предпазни действия, понякога започваме да вярваме, че сме се справили единствено благодарение на тях. По този начин пропускаме възможността да открием, че бихме могли да понесем несигурността, да допуснем грешка или да се справим с неприятна реакция, без последствията непременно да бъдат толкова тежки, колкото сме очаквали.
В книгата си Anxiety and Avoidance психологът Michael A. Tompkins (2013) разглежда взаимовръзката между тревожните мисли, телесните реакции и поведението, като обръща особено внимание на избягването и действията, чрез които човек се опитва да намали страха си. Когато определено поведение ни носи облекчение, е по-вероятно да го повторим при следваща подобна ситуация. Така постепенно можем да изградим устойчив модел, в който тревожността предизвиква предпазно действие, то води до временно успокоение, а следващата тревожна ситуация отново поражда необходимостта да използваме същата стратегия.
Особено показателен е примерът с избягването. Човек, който се страхува от социално отхвърляне, може постепенно да започне да отказва покани и да ограничава контактите си. Друг, който се притеснява от появата на паническа атака, може да избягва определени места или дейности. В момента, в който се откажат от тревожната ситуация, и двамата вероятно ще почувстват облекчение. Но ако този начин на справяне се повтаря, те могат да започнат да възприемат все повече ситуации като непосилни, без да имат възможност да проверят дали действително са такива.
Научните изследвания също подкрепят значението на предпазните поведения при тревожността. В систематичен обзор и метаанализ Goodson и съавтори (2026), обхващащ 26 изследвания, се установява, че целенасоченото намаляване на подобни поведения може да допринесе за облекчаване на тревожните симптоми. Това не означава, че всяко избягване е вредно или че трябва да пренебрегваме реалните опасности. Важно е да разграничаваме разумната предпазливост от действията, които предприемаме главно за да избегнем неприятното усещане за тревожност, дори когато действителният риск е малък.
Избягването невинаги е очевидно. То може да бъде насочено не само към външни ситуации, но и към собствените ни мисли, спомени и телесни усещания. Tompkins (2013) описва например как човек, който се страхува от ускорения си пулс след преживяна паническа атака, може да започне да ограничава физическата си активност, защото усещанията при движение му напомнят за предишното плашещо преживяване. Друг може да се опитва да потиска неприятни спомени или да отклонява вниманието си всеки път, когато възникне тревожна мисъл. В тези случаи човек не избягва непременно реална опасност, а преживявания, които е започнал да възприема като заплашителни или непоносими.
Постепенно подобни стратегии могат да ограничат живота ни по начини, които невинаги осъзнаваме. Може да продължаваме да изпълняваме задълженията си, да работим и да поддържаме отношения, но все повече решения да бъдат продиктувани от необходимостта да избегнем определено чувство. Така въпросът вече не е само от какво се страхуваме, а и колко от свободата си сме готови да пожертваме, за да не изпитваме този страх.
Когато мисленето се превръща в начин да избегнем чувствата си
Една от по-малко очевидните особености на тревожността е, че понякога дори непрекъснатото мислене може да изпълнява функцията на избягване. На пръв поглед това изглежда противоречиво, защото човек, който постоянно обмисля възможните опасности, сякаш е изцяло потопен в страховете си. Но съществува важна разлика между това да анализираме дадено преживяване и да бъдем в непосредствен контакт с чувствата, които то предизвиква.
Представете си човек, който се тревожи, че може да загуби важна връзка. Той непрекъснато анализира поведението на партньора си, припомня си разговори, търси признаци на отдалечаване и се опитва да предвиди какво ще се случи. Може да прекарва часове в търсене на отговори, без това да му носи трайно успокоение. Понякога зад този непрекъснат анализ стоят чувства, с които е много по-трудно да се срещне непосредствено като тъга, безпомощност, страх от изоставяне или болка от възможната загуба. Вместо да остане с тези преживявания, човек може да продължава да търси решение на въпроса как да предотврати нежелания изход.
Така тревожното мислене може да създава усещане за действие и контрол, дори когато не води до реално разрешаване на проблема. В книгата Acceptance and Mindfulness-Based Approaches to Anxiety, редактирана от Susan Orsillo и Lizabeth Roemer (2005), са разгледани психологически модели и изследвания, според които непрекъснатото тревожно обмисляне понякога може да служи като начин за избягване на по-интензивни емоционални преживявания. То може временно да намалява непосредствения емоционален дискомфорт, но същевременно да затруднява по-пълноценното преживяване и преработване на чувствата.
Това не означава, че всяка тревожна мисъл прикрива по-дълбока емоция или че анализирането на проблемите непременно е вредно. Размисълът е важна част от способността ни да разбираме себе си и да вземаме решения. Трудността възниква, когато мисленето престане да ни води към по-голяма яснота и се превърне в повтарящ се опит да постигнем сигурност или да избегнем преживяване, което ни плаши.
В подобни случаи можем да разбираме много добре защо се тревожим, да познаваме собствените си модели и дори да осъзнаваме, че страховете ни са преувеличени, но въпреки това да продължаваме да изпитваме силна тревожност. Интелектуалното разбиране невинаги е достатъчно, защото начинът, по който се отнасяме към чувствата си, не се променя непременно само чрез анализ.
Потребността от сигурност и страхът от загуба на контрол
Голяма част от тревожните ни мисли са насочени към бъдещето и към възможността да се случи нещо, което не можем да предвидим или предотвратим. Питаме се дали ще се справим, дали ще бъдем отхвърлени, дали ще вземем правилното решение или дали няма да се случи нещо лошо с нас или с близките ни. Тези въпроси са напълно човешки, но понякога стремежът да намерим окончателен отговор може да се превърне в самостоятелен източник на тревожност.
Можем да вземем разумно решение, но не можем да предвидим всички негови последствия. Можем да се грижим за здравето си, но не можем да изключим всеки възможен риск. Можем да изграждаме доверие и близост, но не можем да си гарантираме, че никога няма да преживеем разочарование или загуба. Когато възприемаме подобна несигурност като нещо непоносимо, можем да започнем да търсим все повече информация, уверения и начини за контрол, без да достигаме до трайно спокойствие.
Tompkins (2013) обръща внимание именно на този стремеж да превърнем всяко „може би“ в сигурен отговор. Парадоксът е, че колкото повече се опитваме да премахнем всяка неизвестност, толкова по-чувствителни можем да станем към следващото съмнение. Вместо постепенно да развиваме увереност в способността си да се справяме с непредвидимото, можем да започнем да вярваме, че спокойствието ни зависи от това да предвидим и контролираме всичко.
В психотерапевтичната работа обаче можем да отидем и една стъпка по-далеч, като се запитаме защо за определен човек е толкова важно да не допуска несигурност, грешка или загуба на контрол. Понякога тази потребност може да бъде свързана с личната му история, с преживявания на непредвидимост или с отношения, в които е било необходимо постоянно да следи за признаци на напрежение. Човек, който е израснал в подобна среда, например може да е развил навика да предвижда реакциите на другите, защото това някога му е помагало да се чувства по-защитен. За друг допускането на грешка може да е свързано не просто с неудобство, а със страх от отхвърляне или усещане за собствена недостатъчност.
Това са възможни индивидуални психологически обяснения, които могат да бъдат изследвани в психотерапията, а не универсални причини за тревожността. Не всеки тревожен човек има подобна история и не всяка потребност от контрол произтича от преживяна травма или вътрешен конфликт. Понякога несигурността е съвсем реална, например при финансови затруднения, нестабилни отношения, заболяване или продължителен стрес и изисква конкретни действия, а не единствено промяна в начина, по който мислим за нея.
Затова е важно да разбираме не само как човек се опитва да контролира тревожността си, но и каква функция изпълнява този контрол в живота му. От какво го предпазва, какво се страхува, че би преживял, ако не успее да предотврати неприятния изход, и как се е научил да се справя с несигурността? Понякога именно тези въпроси ни позволяват да разберем по-добре личния смисъл на тревожността, отвъд нейните непосредствени симптоми.
От контрол към по-гъвкаво отношение към тревожността
Ако опитите да контролираме тревожността понякога я поддържат, това не означава, че трябва да се откажем от желанието си да се чувстваме по-добре. Не означава и че трябва да пренебрегваме проблемите си, да се примиряваме с вредни обстоятелства или да престанем да предприемаме действия, които могат да подобрят живота ни. По-скоро става дума за промяна в отношението ни към вътрешните преживявания и за способността да различаваме кога опитите за контрол действително ни помагат и кога започват да ни ограничават.
В психотерапевтичните подходи, основани на приемане и осъзнатост, се поставя акцент върху способността да забелязваме мислите, чувствата и телесните си усещания, без непременно да се опитваме да премахнем всяко неприятно преживяване. Orsillo и Roemer (2005) представят различни подходи, при които целта не е единствено намаляване на тревожните симптоми, а изграждане на по-гъвкаво отношение към вътрешния ни свят и възможност да действаме в съответствие с личните си ценности.
В този контекст приемането не означава примирение, а готовност да бъдем в контакт с преживяванията си, без те непременно да определят поведението ни. Човек може да проведе труден разговор, въпреки че се страхува от отхвърляне, да започне нова дейност, без да е напълно уверен, че ще се справи, или да вземе решение, без да разполага с гаранция за неговия изход. В тези случаи тревожността не е задължително да изчезне, преди човек да предприеме действие. Постепенно той може да открие, че е способен да понесе несигурността и да продължи напред, дори когато изпитва страх.
Тази промяна е свързана с развитието на психологическа гъвкавост - способността да оставаме в контакт с настоящето и да избираме действията си според това, което е важно за нас, вместо поведението ни да бъде определяно единствено от стремежа да избегнем неприятните чувства. Това не изключва необходимостта от емоционална регулация, подкрепа или промяна на външните обстоятелства. Напротив, позволява ни да използваме различни начини за справяне според конкретната ситуация, вместо да разчитаме единствено на контрола и избягването.
При силна или продължителна тревожност подобна промяна може да изисква време и професионална подкрепа. В когнитивно-поведенческата терапия например постепенното преодоляване на избягването е важна част от работата с различни тревожни разстройства, докато подходите, основани на приемане, поставят допълнителен акцент върху отношението към вътрешните преживявания и върху действията, които придават смисъл на живота ни. Въпреки различията си тези подходи споделят разбирането, че промяната не се изчерпва с опита да премахнем тревожността, а включва и изграждането на нов начин да се отнасяме към нея.
Когато тревожността започне да определя изборите ни
Може би един от най-важните въпроси, които можем да си зададем, не е само колко силна е тревожността ни, а колко място заема тя в живота ни. Понякога постепенно започваме да избираме не това, което желаем, а това, което изглежда най-малко плашещо. Отлагаме важни решения, избягваме трудни разговори, отказваме се от нови преживявания или прекарваме все повече време в опити да предотвратим нещо, което може никога да не се случи. С времето тези ограничения могат да станат толкова обичайни, че да започнем да ги възприемаме като неизменна част от характера си.
Но понякога зад убеждения като „Не мога да се справям с несигурността“, „Трябва винаги да съм подготвен“ или „Не бива да допускам грешки“ стои не липса на способности, а дългогодишен навик да се предпазваме от тревожността. Когато постепенно започнем да разпознаваме този модел, се появява възможността да направим различен избор - не непременно без страх, а без страхът да бъде единственият ни ориентир.
Желанието за сигурност е естествена човешка потребност и не е необходимо да се отказваме от него. Но когато стремежът към пълен контрол започне да изисква от нас да ограничаваме все повече важни части от живота си, може би е време да преосмислим начина, по който се опитваме да постигнем спокойствие.
Целта не е да се научим да контролираме всяка тревожна мисъл или да престанем да изпитваме страх, а постепенно да развием увереност, че можем да се справяме и когато не всичко е сигурно и предвидимо. Понякога именно там започва възможността за повече свобода - не в пълното отсъствие на тревожност, а в способността да продължим да живеем, да изграждаме отношения и да правим значими избори, без да изискваме от себе си първо да бъдем напълно спокойни.
Използвана литература
- ORSILLO, Susan M. и ROEMER, Lizabeth, ред. Acceptance and Mindfulness-Based Approaches to Anxiety: Conceptualization and Treatment. New York: Springer, 2005.
- TOMPKINS, Michael A. Anxiety and Avoidance: A Universal Treatment for Anxiety, Panic, and Fear. Oakland, CA: New Harbinger Publications, 2013.
- GOODSON, Jason T., PATEL, Tapan A., ZECH, James M., SALA, Matthew C. и COUGLE, Jesse R. The standalone effect of safety behavior manipulations: A systematic review and meta-analysis. Clinical Psychology Review, 2026, 124, 102703. https://doi.org/10.1016/j.cpr.2026.102703
Статията има информационен характер и не замества индивидуална психологическа, психиатрична или медицинска оценка.


